Дилижанс: как е работил и как са пътували в него

Дилижансът беше обществена четириколесна карета, която превозваше плащащи пътници и малки пратки по фиксиран маршрут и по разписание. Обикновено го теглеха четири коня, понякога шест. Конете не издържаха целия път, затова маршрутът беше разделен на етапи, обикновено дълги 10 до 15 мили, тоест около 16 до 24 км. В края на всеки етап, най-често при хан, чакаше отпочинал впряг — коне, впрегнати заедно пред едно превозно средство. От тези етапи, на английски stages, дилижансът получи английското име stagecoach.

Дори смяната на конете не правеше дилижанса бърз начин за пътуване. До края на XVIII век той вървеше средно около 8 км в час и за един ден изминаваше около 100 до 110 км. Комфорт и скорост дойдоха едва с по-добри пътища и с окачването на кутията, в която седяха пътниците: първо на кожени ремъци, после на стоманени пружини. Когато през 1830-те години започнаха да пътуват влакове, дилижансите постепенно изчезваха от главните маршрути. На модел на дилижанс можеш да видиш какво го правеше машина за пътуване: окачването на кутията, въртящата се предна ос и местата за пътници и багаж.

Как работеше дилижансът: коне, колела и окачване

Дилижансът обединяваше три решения, без които тежка, пълна карета нямаше да стигне далеч по тогавашните пътища: впряг, който теглеше и спираше, шаси, което можеше да завива, и окачване, което смекчаваше ударите.

• Впряг и дишло. Конете бяха впрегнати по двойки. Предната двойка направляваше, задната стоеше най-близо до каретата и теглеше от дишлото — дървена греда, свързана с предната ос. При спускане задните коне се опираха на ремък около крупата, свързан с дишлото, и така забавяха каретата. Американските дилижанси тип Concord имаха и дървени спирачни челюсти, които кочияшът притискаше с лост под крака към железните обръчи на задните колела.
• Въртяща се предна ос. Ос е оста, върху която се въртят две колела. Задната ос беше фиксирана към шасито; предната се въртяше около вертикален щифт в средата. Понеже дишлото отиваше към предната ос, конете я насочваха в завоя в новата посока. Предните колела обикновено бяха по-малки от задните, за да се съберат по-близо под превозното средство в завоя и каретата да завива на по-малко място.
• Окачване на кутията. Кутията, в която седяха пътниците, при по-старите превозни средства изобщо не беше окачена. По-късно висеше на дебели ремъци от няколко слоя кожа, които минаваха под пода и бяха закрепени за шасито. Кутията се люлееше напред, назад и настрани и така смекчаваше ударите на колелата. В Roughing It (1872) Марк Твен сравни американския дилижанс Concord с люлка на колела.

Стоманените пружини се появиха на каретите още в края на XVII век, но се разпространиха едва по-късно. През 1804 г. английският каретар Obadiah Elliott патентова елиптичните листови пружини — две дъги от стоманени ленти, съединени в краищата. Кутията тогава се опираше на пружини при осите и тежката надлъжна греда под превозното средство вече не беше нужна. По по-гладките английски пътища пружините замениха ремъците. В Америка, където пътищата често бяха само пътеки с бразди, натоварена карета в дупките смачкваше пружините до шасито и те не издържаха, затова там строителите останаха при ремъците.

Как изглеждаше пътуването с дилижанс и защо траеше дълго

Пътуването с дилижанс означаваше пълно превозно средство, фиксирано разписание и спирки. Вътре обикновено седяха четири до шест пътници; други пътуваха на покрива, а един и на седалката на кочияша — повдигнатата пейка отпред. Багажът отиваше на покрива или в сандък отзад. На британските пощенски дилижанси въоръжен пазач стоеше при пощенския сандък отзад.

Смяната на конете на станцията беше кратка, но пътниците спираха и в хановете да ядат, пият или пренощуват. В Америка, където пътищата бяха по-лоши, хората се натискаха на твърди пейки, а когато конете на трудни участъци вървяха в крачка, част от пътя по-добре се минаваше пеша до превозното средство. Защо пътуването траеше дълго, обясняват три неща:

• Ритъм на конете. Впряг с тежка карета до края на XVIII век вървеше средно около 8 км в час. Свежи коне на станциите държаха ритъма, но всяка смяна и всяко спиране удължаваха общото време.
• Пътища. Непавирани пътища с бразди забавяха превозното средство, а при дъжд или мраз често изобщо не можеше да се пътува. Когато в Англия се разпространиха поддържани пътища с такса и настилка от трошен камък, средната скорост се покачи от около 10 на 13 км в час.
• Окачване. Карета без окачване или окачена на ремъци силно тресеше и се люлееше в дупките. Скоростта на дилижансите се покачи едва когато към по-добрите пътища се добавиха стоманени пружини.

Как пътуването постепенно се ускоряваше, показват тези английски участъци:

Защо железницата измести дилижанса

Железницата отне на дилижанса това, върху което стоеше търговията му: скоростта и пощата. Дилижанси и пощенски карети не можеха да се конкурират със скоростта на влаковете, а пощата скоро премина на релси. Локомотивът освен това не се нуждае от свеж впряг на всеки няколко десетки километра.

Между Ливърпул и Манчестър железницата превози пощата за първи път на 11 ноември 1830 г. В началото на 1840-те повечето дилижанси, които тръгваха от Лондон, вече не пътуваха. Дилижансите се запазиха там, където релсите още не стигаха: в отдалечени части на Англия до 1850-те, във Франция на някои места до появата на автобусите. През Съединените щати пътуваха, докато през 1869 г. не беше готова железницата от бряг до бряг, а американските дилижанси Concord останаха в редовна служба до XX век.

Дилижансът следователно не изчезна изведнъж. Отстъпваше етап след етап, докато релсите се разширяваха. Как работи машината, която го замести, четеш в статията Парен локомотив: парата, колелата и какво показва моделът.

Какво да забележиш на модел на дилижанс

Дървен модел на дилижанс не показва колко бързо вървеше, а как беше построен. Какво точно копира твоят модел, виждаш от инструкциите и фигурите. Докато гледаш, забележи тези точки:

• Окачване на кутията. Погледни отстрани под кутията и потърси ремъци или дъги на пружини между кутията и шасито. После натисни леко с пръст един ъгъл на кутията. Ако кутията се мърда и се връща, моделът копира окачването. Ако не се мърда, окачването е само загатнато с формата — не натискай кутията повече, за да не се разхлабят връзките.
• Предна ос. Завърти леко дишлото или предната част на шасито настрани. Ако предната ос се върти около щифта, а задната остава права, моделът завива като истинска карета. Сравни и размера на колелата: по-малките предни в завоя стоят по-близо под превозното средство. Когато оста е твърда, спри и виж в инструкциите дали трябва да се върти, преди да натискаш повече.
• Предаване на движението. Ако моделът има механизъм, например музикална кутия, бутни го леко по масата и наблюдавай кое колело или ос се върти с механизма. Където зъбно колело докосва ос, движението на колелата преминава към механизма. Когато механизмът стои, докато се движиш, колелата може би се плъзгат по масата или нещо блокира зъбните колела.
• Места за хора и багаж. Намери седалката на кочияша отпред, вратата на кутията, стъпалото и сандъка или платформата за багаж. Всяка от тези части съответства на нещо от пътуването с дилижанс: седалката на кочияша, кутията и покривът на пътниците, сандъкът на куфарите или пощата.

Ако колелата или оста на готов модел се въртят трудно или механизмът засяда, стъпките за намиране на триенето са в статията Механизмът заяжда: как да откриеш триенето и да го махнеш.

Тези части можеш например да разгледаш на модела Дървен механичен 3D пъзел - Дилижанс ROKR AMKA1. Според описанието в магазина можеш да го теглиш, завива до 25 градуса наляво и надясно и в движение свири мелодията Greensleeves. Има и стъпала, отваряемо отделение за вещи и врати. Според данните на магазина е предвиден от 14 години.

Често задавани въпроси